Виейра Жуниор: Да познаваш собствената си история е първата стъпка към свободата

Спомням си колко емоционален бях, докато четях за съвременното робство в романа на бразилския писател Итамар Виейра Жуниор „Торто арадо“. Една история за хора, които уж са свободни. Но не притежават земите и съдбите си. Защо Итамар посвещава именно на тази тема книгата си?

"Идеята за този роман дойде отдавна. В началото на 20-ти век много големи бразилски писатели започват да преосмислят страната си през литературата. Един от тях е познат в България – това е Жоржи АмАду. Всеки бразилец има подобен опит в семейството си. Когато бях около 25 годишен започнах да излизам сред работниците на полето в селските региони. Останах шокиран, от това, че все още има много хора, които са експлоатирани и които живеят в такава ситуация, въпреки че официално робството е забранено. Това ме провокира да започна да пиша. Едно постоянно усещане за тревога в мен. "

Когато свободата е само на документи – къде остава човешката съдба? Един от основните въпроси, които задават книгите на Итамар Виейра Жуниор. Бразилският автор разкрива повече за съвременното робство.

"Ситуацията е доста сложна. В Бразилия, както и в голяма част от Америка сме преживели брутална колонизация. Към нея се добавя и масовата експлоатация на труда, която продължава и до ден днешен. Американският континент остава под робство почти четири века. В Бразилия измина малко повече от един век след забраната на робството, но то все още съществува между нас. Има пряка връзка между натрупването на капитали и експлоатацията на труда. Трябва да осъзнаваме и осмисляме факта, че робството е нещо, което съществува между нас.

Важно е да се каже, че Бразилия е мултикултурна страна. Тя е създадена от миграцията. В Бразилия идват европейци и африканци. Място намират и коренните жители. Експлоатацията не е нещо, което се отнася до абсолютно всички бразилци. Тя е свързана с йерархията, която зависи от цвета на кожата или от произхода ти. Това са критериите, които все още ни разделят. Системата, която съществува в Бразилия малко прилича на кастите в Индия. За това не се говори много, но то е постоянно присъствие в нашия живот. "

Героите на Итамар Виейра Жуниор са много свързани със земята. Но те нямат право на собственост върху нея.

"Когато започнах да пиша романа аз се ръководих от моите инстинкти и чувства. Към днешна дата мисля, че това е малко наивно. Но аз исках да разкажа всички тези истории за любовта към земята, които бях наблюдавал в продължение на години. И когато започнах да пиша, осъзнах, че историята е малко по-сложна. Не става въпрос просто за чувствата на един човек към земята, а и нещо по-голямо. Връзката между земята и човека е жизнено важна. Без земята няма как да съществува каквато и да било форма на живот. Осъзнах, че земята, както и тялото, са най-необходимите неща на този свят, те са жизненоважни. Зададох си въпроса как е възможно на някой да му е отказано правото да има тази специална връзка?+

В началото на „Торто арадо“ се срещаме с две сестри. Едната от тях губи гласа си. Питам Итамар – когато няма кой да те чуе – на какво можеш да се надяваш?

"Това е много интересен въпрос. Той е свързан с произхода на тази история. Особено много с главната героиня, която губи своя глас. Това е една метафора за невидимостта и за заглушаването. Тази героиня, когато губи своя глас, намира други начини да общува. Чрез тялото, чрез природата. Тя слуша какво казват животните, какво шепне гората и какво й казва земята. По този начин тя общува и се изразява.

Има гласове, които не могат да бъдат заглушени. Гласът на паметта и гласът на въображението. Литературата много добре борави именно с тези две неща.

Стигаме и до момента, в който героите разбират, че съдбата е в техните ръце. И че трябва да се борят заедно за това, което искат да постигнат.

"Торто арадо" е замислен като част от серия книги, които наричам "Трилогия за земята". Току що в Бразилия публикувах третия роман. Героите и в трите книги живеят в нещо, което им е оставено в наследство. В нещо, което и техните предци са преживели - експлоатацията на техния труд. Те са като по-ниска категория хора в света. Тези персонажи изминават дълъг път. Те тръгват от далеч, но по пътя си намират много за самите себе си. Това откритие е почти неволно. Достигат до него по различни начини: чрез паметта, образованието или изминалото време. Всеки го открива по различен начин. Осъзнаването на идентичността и на историята са ключът, за да могат персонажите да овладеят съдбата си.

Да познаваш собствената си история, да знаеш повече за себе си и откъде идваш – така става по-лесно да се бориш за собствената си съдба. Познанието, което ние получаваме чрез литературата е познание, заредено с чувства. Тези чувства са една важна част от мисията на човешкия живот. Това, което днес наричаме литература някога са били истории и традиции, които са се предавали от поколение на поколение. Чрез тези истории ние сме откривали кои сме. Така сме ставали владетели на собствената си съдба."

Значи все пак – робството е и начин на мислене?

"Да, робството е свързано с експлоатацията на тялото, но много често и на съзнанието. На това, което ние представляваме."

Освен с преводите на книгите и интервютата на Итамар, преводачът Рада Ганкова, беше заета и с това да ми разказва за развитието на автора през годините. Например, зная за постановките по „Торто арадо“. Питам авторът - как се е почувствал, когато за първи път е видял на сцена историята си?

"Много добре сте информиран. Вече има и втора театрална постановка по "Торто арадо". Една в Бразилия и една извън страната. Не съм участвал в адаптациите. Моите впечатления са просто на зрител. Като такъв знам, че всяка нова творба е интерпретация на историята. Харесаха ми постановките. Смятам, че успяват да предадат на театралната публика това, което литературната творба иска да каже. Двете постановки са различни. И двата резултата са много удовлетворяващи. В последните няколко години "Торто арадо" се преподава в училище. Много е приятно, защото учениците в гимназията правят постановка по романа за края на учебната година. Има толкова много, че няма как да ги изброя и видя всичките. Има един много известен певец в Бразилия, казва се Рубел. Той композира песен, която се базира на Торто арадо. Можете да я намерите в интернет. Романът е много известен в Бразилия, но сега има нови читатели, след тази песен. Освен музиката и театъра има и много скулптури и картини вдъхновени от историята. Може би зависи от периода, в който живеем в Бразилия, от епохата. Всеки, по някакъв начин иска да преоткрие историята си."

Името на романа "Торто арадо" или "Обърнат плуг" показва връзката между човека и земята. Поне аз така разбирам заглавието. Питам за това Итамар Виейра Жуниор.

"Да, точно така, но има и още. Както и Рада посочва в една бележка под линия заглавието на романа и втората част от него са вдъхновени от една класическа поема за бразилската литература, която се казва Марилия де Дирсеу, това е името на една жена. Авторът на това произведение е бразилският поет Томас Антонио Гонзага. Докато пишех романа бях прочел това стихотворение и търсех заглавие. И тогава в поемата на Гонзага намерих израза „Студеното желязо на кривия плуг“. Плугът е оръдие на труда, част от историята на персонажите в романа. Това е един плуг, който е придружавал персонажите в продължение на векове. Той вече е стар, изкривен, ръждясал, преобърнат. Това е предмет, който символизира постоянството на насилието в историята. Плугът е стар и ръждясал, най-вероятно е минал през много ръце от поколение през поколение. Това е предмет, който символизира система за подтисничество, която съществува от много дълго време, но която трябваше да е забранена. За мен, нямаше как да има по-подходящо заглавие от това."

Българските читатели на Итамар Виейра Жуниор познават и друга негова история. „Да спасиш огъня“ е вторият роман от трилогията, започнала с „Торто арадо“.

"Двата романа могат да се четат отделно един от друг. Но, да, те са свързани. И трите романа, заедно с току що излезлият „Безстрашно сърце“ оформят трилогията за земята. Първото общо между трите романа са част от персонажите. Главните героини от „Торто арадо“ Бибиана и Белонизия се появяват и в "Да спасиш огъня". Един от второстепенните персонажи в същия роман се превръща в основен в „Да спасиш огъня“, това е Мария Кабокла. Има един втори елемент, който обединява тези три истории – това са реките, земята и водите. Реките, които преминават през „Торто арадо“ се вливат в основната, около която се развива действието в "Да спасиш огъня". И дори в българското издание съществува нещо, което го няма в другите издания. В "Да спасиш огъня" има карта на територията, която е описана в романа и са посочени реките, така че да се разбере тази последователност и връзката между двата романа.

Тези реки са метафора за продължаването на историята и за времето, което изтича."

Говорим си и за главния персонаж на "Да спасиш огъня" – малкият Мойзес.

"И в двата романа - и в „Торто арадо“, и в „Да спасиш огъня“ съществена част от историите са разказани от самите персонажи. Беше много важно МоЙзес да разкаже част от историята. И беше също толкова важно Лозия да разкаже друга част от историята. Няма как да не бъде важно и третия непознат разказвач да завърши целия роман и историята, разказана в него. Всеки персонаж тълкува сюжета по свой начин. Когато има само един разказвач, той не е надежден. Това, което Мойзес разказва за Лозия е само една гледна точка. Както и начинът по който жителите в селцето възприемат Лозия е само една гледна точка. Трябва да я чуеш, за да можеш да разбереш повече за нейната дарба. Зависи от читателя да свърже различните елементи в тази история и да разбере цялостния й смисъл. "

Сестрата на Мойзес – Лозия има тежка съдба. Хората около нея я наричат вещица. Те не разбират изцяло нейната дарба. Част от природата на човека ли е да сочи с пръст всичко, което не разбира?

"Мисля, че вие го казахте отлично. Да, това е част от нашата природа – да заклеймяваме и стигматизираме всичко, което не разбираме. „Да спасиш огъня“ е алегория за колонизацията на Бразилия. Присъствието на католическата църква не е случайно в романа. Колонизацията се е осъществила благодарение на кръста, който е достигнал до новия континент и е започнал да потиска местните култури. Но тези вярванията са продължили да съществуват под някаква форма. Лозия е носителка именно на дарба, която е дадена от предците й и не се вписва в догмите, наложени от католиците. Именно чрез тази своя дарба тя успява да възстанови колективната памет. Материалното изражение на възстановяването на историята и на миналото е чрез ушиването на едно древно наметало. Когато Лозия се намята с него, тя не е просто фолклорен персонаж от своето село.

Тя облича историята, която е заглушена и елиминирана от колонизацията. И когато тя се облича в тази история, става господарка на своята съдба."

Днес , наследниците на хората, за които Итамар Виейра Жуниор пише, по-свободни ли са от времето, в което се развиват историите на бразилския автор?

"Зависи къде точно се намират и доколко те осъзнават собствената си история. Последната бразилска конституция е от 1988, тя е доста демократична. В тази конституция се признава правото на всички хора, независимо от техния произход и етнос. Тези, които са имали достъп до образование и са по-запознати с историята – те се борят за правата си. И за това бих казала, че те са по-свободни от персонажите в романа. От друга страна – съществуват хора, които не са имали достъп до образование – Бразилия все още е страна на неравенства. Тези хора все още живеят в подчинение в резултат на едно структурно насилие. И те нямат никаква информация за своите трудови или конституционални права.

Но, ако ме попитате дали днешна Бразилия е по-добра от тази в „Торто арадо“, то, да, днешна Бразилия е по-добро място. И това е така, защото все повече хора имат права. Не просто от законите, реалното освобождаване не идва чрез тях, а по-скоро чрез образованието. Да познаваш собствената си история е първата стъпка към свободата.

В крайна сметка – образованието и културата се оказват основата на човешкия живот.

"И трите романа призовават именно към това – те стигат до това заключение, но не по някакъв догматичен и структуриран начин, а по чисто личностен, защото за всеки е различно как ще стигне до образованието и историята си. Персонажите и в трите романа не добиват познание по стандартния начин. Този път е малко по-сложен. Тяхното познание идва от паметта и не от традиционните места за добиване на образование. По-скоро това е среща на самите персонажи с тяхната същност и с вътрешния им свят. И по този начин разбираме какви сме – вървейки по пътя и търсейки каква е нашата същност. И така се учим да уважаваме различията, които съществуват между нас."

През цялото време на интервюто се питам - защо Итамар избира да пише точно за тези хора? Те, свързани ли са с личната история на писателя?

"Имам лична връзка с тези истории. Аз съм първото поколение в бащиния ми род, което е родено и е израснало в града. И пораснах, слушайки истории за едни трудни времена, които не разбирах изцяло. Баща ми е бил в селска среда до 15-тата си година. Той е отгледан от баба си и дядо си, които са били работници на полето, без право да притежават земята. Слушах всички тези истории, но не успявах да ги осмисля. И години по-късно аз самият стигнах до селските райони на Бразилия. Отидох да работя там не за да ора земята, а за да помогна на тези, които я обработват, но нямат никакви средства и права.

Така че тази древна памет, която аз носех в себе си някак си се материализира в моя живот. И се превърна в нещо, което ме смущаваше изключително много. Успях да го осмисля едва когато започнах да творя литература."

Цветомила Димитрова от издателството на книгите на Итамар също сподели своите впечатления от бразилския автор и как тя го е открила за себе си, както и за издателството. 

Още по темата слушайте в звуковите файлове.