Връбник – история и незабравени традиции в "първото българско село в Албания"

Първите дни на 2026 година ни доказаха, че колкото и нови, времето и хората минаващи през него, сме си все същите. С нова валута в портфейлите и надежда за светло бъдеще днес ще ви разкажем за едно малко селце, което за мнозина е непознато и в тази връзка "ново", но то съществува от столетия и носи в себе си тънката нишка, която свързва "там" и "тук", но също "вчера", "днес" и "утре".

Такова е българското село Връбник в Албания. Сгушено сред природата, заобиколено някога от върби и вода, то носи името си от самата земя, която е дала живот на поколения българи. Днес селото е почти безлюдно с едва трийсетина жители, но историите му още се пазят – в сърцата и мислите на хората, които са останали. Екип на Радио България посети Връбник в края на 2025 година, в деня на празника на селото – Света Петка, и беше топло посрещнат от кмета Панди Ендрико. Той е от малкото родени тук, които са избрали да се върнат. Неговият разказ е огледало на съдбата на Връбник през последните десетилетия.

"Преди около тридесет години, по време на комунизма, от селото почти никой не напускаше. Тук живееха между 450 до 550 души. След промените и идването на демокрацията младите хора започнаха да напускат, защото нямаше работа. Заминаха в чужбина – в Гърция, България, Германия, Америка. Така селото постепенно се обезлюди" – разказва Панди. Самият той дълги години е живял и работил в Гърция, но се върнал. При родителите, при корените си.

Точен отговор на въпроса "Кога е основано селото?" кметът няма. Със сигурност корените му са на близо две столетия, а историята често преписва и званието "първото българско село" в Албания. Връбник не помни годината си на раждане, но помни хората си. Началото му не е записано в документи, а е скрито в корените на родовете, в старите къщи, в духа на България, като родина на всички негови жители. Така го обяснява и Панди Ендрико:

"Никой не знае точно кога е създадено. Моята къща е на повече от сто и петдесет години. Родът ми е оттук – прадядовците и дядовците ми са родени тук. Всички наши предци са погребани в местното гробище" – обяснява той.

Днес в село Връбник са останали около тридесет души – само възрастни хора, всички над 75 години. Училище вече няма, няма и деца. Къщите са стари, повечето над сто години, но през лятото някои от тях отново оживяват – децата от градовете и от чужбина се връщат, макар и само за месец-два.

Като кмет на селото Панди Ендрико познава най-добре нуждите му и като най-голям проблем той отчита канализацията, която е изключително остаряла, а на места и липсваща. Въпреки това той не забравя да спомене, че има и поводи за благодарност. Като например за пътя, който води до селото – ремонтиран благодарение на подкрепата на българската държава. Хората във Връбник са дълбоко признателни за това защото този път е връзката им със света.

Днес най-голямата болка за местните е състоянието на църквата "Свети Георги", която се нуждае от спешен ремонт. Построена през 1823 година, църквата е преживяла опожаряване по време на Илинденско-Преображенското въстание и е възстановена от жителите на селото и област Мала Преспа. По време на управлението на Енвер Ходжа е превърната в битово помещение за сушене на дрехи. В края на 90-те години на XX век храмът отново е възстановен. Днес неговото съществуване като извор на надежда и сплотеност пак е поставено пред изпитание – покривът на духовния храм на Връбник е в тежко състояние и обителта се нуждае от сериозна реставрация и ремонт. В тази връзка българската общност в Албания и жителите на селото са открили дарителска сметка и се обръщат с молба за помощ към български институции, сред които и Изпълнителната агенция за българите в чужбина, и гражданите, които биха могли да им подадат ръка. "Тази църква е не просто храм, а пазител на паметта на жителите на това място, символ на тяхната вяра и духовност" – уверява ни Панди Ендрико.

Лично се уверихме в тази памет и заедност на местните, която те кара да се усмихнеш и в най-тъмната нощ. Назад във времето ни връща архаичният български говор на баба Димана Шано – глас, в който всяка дума носи своя емоция, а всяка пауза пази спомени.

"Дошли сте ни на празника Света Петка. За Света Петка се вари зеле. Приготвя се манджа със зеле, но месото трябва да е сушено – пастърма от овца или коза. Така се е готвеше навремето. Не се използваше телешко или свинско месо, защото манджата не става вкусна. Слагаше се и овче или козе месо. Правеха се картофи, и супа. Така се посрещаше празникът."

Навремето селото е било едно голямо семейство, разказва ни тя. Всички къщи били пълни, хората не се изселвали. За празници се канели гости, слагал се голям котел, варяло се зеле за всички, готвело се месо с картофи. "Имаше много хора" – спомня си с носталгична усмивка баба Димана. Селото се деляло на две махали – горна и долна "мала" (махала), половината празнували Света Петка, а другата половина на селото –Димитровден.

"Ние ходехме на гости за Света Петка, а те идваха при нас за Митровден (Димитровден). Митровден се празнуваше на вечерта на 25-ти октомври и на обяд на 26-ти. На вечерта се ходеше на гости, а на следващия ден – отново на обяд. Хората се канеха взаимно."

Освен тези два много важни дни за селото, един от най-обичаните празници особено за децата били Рождественските празници.

Ден преди Коледа, децата коледари излизали и обикаляли всички къщи в селото с тояги в ръцете като пеели:  "Коленда бабо, миленда бабо, дай ми бабо три колаци, три костени, три печени, три варени, три о торбата кладени…" – тази песен кънтяла по уличките на селото.

Бабите правели специални коледни хлебчета – "колачки" (кравайчета) от нахут. Децата, дори и мъжете обикаляли къщите, събирали кестени и дарове.

Нова година пък била време на "страх" и смях едновременно. Появявали се "арапините" – маскирани кукери със звънци.

Жените в село Връбник не са само добри пазителки на традициите и обичаите, те са и майсторки в кухнята. Едни от традиционните ястия на селото са фасулник (бобеник – баница с боб), баница, бюрек, млечник (млечна баница), както и сладки като баклава, пенгир (реване) и много други. А през цялата година най-голяма емоция за всички представлявали сватбените обичаи по тези места.

"Сватбите започваха още от понеделник –  разказва ни още баба Мана. –Купуваха се ябълки и две деца с кърпа пълна със ябълки, ходеха и раздаваха по една ябълка на всяка къща, за да ги поканят на сватбата. Сега пращат писмени покани. След това се приготвяше "сланудок" (нахут) за месене на питка. "Сланудок се фатфа та кой ми го фатва, фари и роднини, първи братученди" (нахутът се приготвя, та кой ми го приготвя, близки и роднини, първи братовчени) – пее баба Мана и продължава да разказва: – Събираше се цялата рода при младоженеца, пееше се цяла нощ, не се лягаше, за да се пази нахутът. Пеенето не спираше до сутринта. На следващия ден се месеха обредни хлябове. Фурните бяха пълни. Правеха се 10-11 тави с обреден хляб – украсен отгоре с цветя, захар. В петък роднините от страната на младоженеца идваха да вземат чеиза на булката. Всичко, което тя е приготвила – дрехи, килими, завивки, възглавници, покривки се товареше на каруца или кола и се разнасяше из селото, за да го видят всички. Майката на младоженеца купуваше гардероба. Цялото село участваше.

Пееше се, свиреше се, хората изпращаха булката с песни и благословии. И му пееха: "Шо ти е тоа, лепо приче, лепо да си го кердосаш, мори невесто. Шо ти е това, лепо прике" (какъв ти е този красив чеиз, да му се радваш, мари невесто. Какъв ти е този красив чеиз …) – припявя пак баба Мана и продължава да разказва: – Младоженецът канеше цялото село да дойде, за да вземат булката, и всички тръгваха заедно. В миналото тръгваше цялото село – нямаше значение дали си роднина или не. Всичко се правеше с много веселие. Имаше музика, песни, танци по пътя. Пееха се различни песни – едни от страната на булката, други от страната на младоженеца. На булката и връзваха една риза на ръцете, а отпред я водеше едно малко момченце. Спираха по средата на пътя, за да може младоженецът да хвърли пари в ризата и да купи булката, иначе не я даваха. Когато булката излизаше от своята къща, се обръщаше и се покланяше три пъти и след това си тръгваше, а като влизаше в новия дом – пристъпваше първо с десния крак. Намазваха ѝ ръцете с мед, а тя намазваше външната врата на къщата, за да бъде животът сладък. Под мишниците ѝ слагаха хляб, за да е домът пълен и богат" – ето така баба Мана сякаш ни пренесе в миналото – на българска сватба с много смях, веселие и вяра в новото начало на двама души, но и за общността на едно село.

Ароматът на фасулника и млечника и тази година изпълниха малкото останали български къщи на албанска земя, но гласът на баба Димана и спомените на Панди Ендрико ни водят в свят, където Върбник е жив, дори когато улиците му са тихи и къщите – празни. Връбник живее чрез хората, които пазят историята му, чрез спомените за светли дни, за Коледа, Нова година, Света Петка и Митровден;за сватбите, когато всяка къща се e изпълвала с радост, смях и аромата на домашни ястия. И през 2026 година, със своите тихи дворове, село Върбник ще продължава да говори – с гласа на старите и с топлината на онези, които обичат това българско място на чужда земя. Колко още? – никой не може да каже.