Започва "Нулиране"

Милиардерът и технологичен гений Сай Бакстър има брилянтна идея на стойност милиарди долари. Той и партньорката му Ерика Кугън стоят зад амбициозния проект „Фюжън“, който - ако се докаже на един последен тест - ще постави сигурността в САЩ на ново ниво.

Напълно нова технология за следене на хора в реално време би могла да позволи на правителството да спира престъпленията преди дори да са се случили. Но цената е стряскащо висока и не се измерва в пари, а в права и свободи. За да работи с програмата, правителството в сътрудничество с „Фюжън“ трябва на практика да постави под наблюдение без изключение всеки в страната, да следи всяко негово движение, всеки разговор, всяко действие. Да превърне следенето в начин на живот, натрапчиво напомнящ за оруеловия Биг Брадър. А хората трудно ще бъдат убедени да се разделят с правото си на поверителност в името на обществената полза. За да докажат неотложната необходимост от програмата, но и нейната ефективност, от „Фюжън“ наемат десет души, които трябва да изчезнат за 30 дни. Всеки, който успее да остане в неизвестност до крайния срок, ще получи три милиона долара като награда.

Проблемът е, че ако дори един успее да надхитри „Фюжън“, това ще струва на компанията и на Сай милиарди, а правителството ще се откаже от проекта. Бъдещето е заложено на една последна карта, а надпреварата започва в мига, в който десетимата избрани получават съобщение с една-единствена дума: НУЛИРАНЕ.

Романът „Нулиране“ на новозеландския писател Антъни Маккартън засяга една все по-актуална за съвремието ни тема - тази за поверителността и правото на личен живот в една все по-дигитализираща се среда, в която дори чашата с кафе в ръката ти може да бъде използвана като скрит микрофон. Аналоговите личности, успели да останат встрани от смарт устройствата, интернет и социалните мрежи са все по-малко. Една жена от тях обаче някак си се оказва част от експеримент „Нулиране“. Кейтлин Дей, регистрирана в проекта под номер Нула 10, е невзрачна библиотекарка от Бостън. По всички закони на логиката би трябвало да е първата, до която екипите на „Фюжън“ ще стигнат в мига, в който програмата стъпи на сцената. Би трябвало! Но не става така. Вместо това една по една започват да падат останалите Нули, някои от които са професионалисти по оцеляване. „Фюжън“ работи безотказно. Просто Кейтлин явно има голям късмет. Какво друго би могло да бъде? Методите за локализиране на участниците, описани в романа, са като извадени от бъдещето, но няма как човек да не се запита: „Ами ако е истина?“. „Фюжън“ разпознава хората не само по видеа и снимки, но и по походката им, по формата на тялото, хаква от разстояние телефоните им, бордовите компютри в автомобилите, дори телевизорите, проследява социалните им контакти десетилетия назад, навиците им, гради психопрофили с нечовешка точност. Изглежда невъзможно някой да остане под радара за повече от няколко минути. Но ето че минават дни, после цедмици седмици, а Кейтлин Дей - безличната библиотекарка от Бостънската библиотека - остава все така неоткриваема.

Уверен в победата си, Сай Бакстър отначало е впечатлен от нея, после дори е във възторг - не е очаквал да се окаже толкова интересна, - но когато крайният срок започва неумолимо да го притиска, а Кейтлин продължава да е все така с една крачка пред „Фюжън“ и ЦРУ, играта се превръща в истински менхънт. И на сцената стъпва гневът. Естествено, неизбежно се стига до въпроса дали Кейтлин изобщо е тази, за която я мислят. Дали всъщност не е нов, непознат вид играч, който има потенциала и подготовката да постави на колене правителството на Сила № 1 в света и да го принуди да играе по нейните правила? Дали именно тя няма да се окаже онзи непредвидим вирус, способен да срине един от най-обещаващите технологични гении на Силициевата долина? Антъни Маккартън е новозеландски писател и режисьор, четири пъти номиниран за филмовите награди „Оскар“. Името му стои зад високобюджетни ленти като „Теория на всичко“, „Най-мрачният час“, „Бохемска рапсодия“, „Двамата папи“ и „Уитни Хюстън: Искам да танцувам с някого“. Романите му днес са преведени на 26 езика, като само „Нулиране“ вече е преведен на 23. Носител е на редица литературни и филмови награди.

В „Нулиране“ Антъни Маккартън прави това, което умеят наистина добрите автори - създава герои, които си мислим, че познаваме от самото начало, само за да ни докаже, че никой от тях не е този, за когото го мислим. В същото време обаче ни дава и теми, над които да се замислим сериозно, защото те засягат всички ни в реалността. Например с колко от свободата си бихме били готови да се сбогуваме в името на усещането за малко повече сигурност в един свят, раздиран от насилие? И дали наистина усещането да си наблюдаван е друга форма на усещането да си обичан, от което тайно имаме нужда? След романа „Нулиране“ вероятно никога вече няма да гледате на телевизора вкъщи по същия начин. Дали именно той не издава тайните ви на някого?...